(Без) Цветната реалност на това да емигрираш

 

Това е и втората статия, която написах за и беше публикувана в местното издание HighViewArt.

Ето я и тук за вас:

(Без) Цветната реалност на това да емигрираш

Да имигрираш е сложен и многопластов процес. Решението да заминеш не идва току-тъй – то се формира с продължение на дълги години. Смея да твърдя, че има хора, които са по-податливи и по-уязвими, за които решението да напуснат сякаш е разрешение на дълбоко-вътрешни проблеми.

Някои биха спорили, че това се нарича бягство от проблемите на родната страна, но бих предложила друг аргумент – надеждата, че след като променим нещо около себе си, например средата си, ще намерим и желания вътрешен мир.

Уви, по-голяма грешка сигурно не съществува. И все пак…

Това да бъдеш емигрант е една картина с множество пластове боя и пъстрота от цветове, един шедьовър, на който едни се възхищават, а други заплюват или просто не схващат. Всеки един шедьовър отнема дълго време и много често заслугите за него идват късно, ако изобщо бъдат оценени от настоящото поколение.

Много често процесът започва със сивкаво-кафеникави оттенъци. Пристигаш на чуждата земя и започваш от А-Б. Трябва да си прокараш пътеката и това изисква доста пълзене из калта. С голи ръце разчистваш пътя пред себе си и често единствено кръвта, потта и сълзите са твоят единствен другар.

Но в един момент осъзнаваш, че си положил основата на своето произведение, нищо че преобладават калните оттенъци. Оттук насетне имаш различни възможности – разни пътеки се отварят пред теб, но всичко е ново и все още непознато. И все пак си плюеш в пазвата и поемаш в здрачината. Започваш да виждаш силуети, форми, очертания – може би ще излезе нещо стойностно накрая.

Продължаваш неуморно – вече си решил кои ще бъдат главните фигури в твоята творба, намерил си вдъхновение, а може би и муза. Отдаваш се напълно. Набрал си скорост и увереност. Започваш да експериментираш с техники, материали и цветове. Даваш всичкото си време и любов на това занимание. Забравяш за дома, за болката в началото и мъката след това.

Вече можеш да видиш картината си завършена. Все още не си там, но визията за твоя успех е силна и те вдъхновява още повече. Един ден всичкият този труд ще свърши и най-накрая ще можеш да си починеш и насладиш на сътвореното от теб. Толкова си наблизо – на една крачка от това да си “един от тях” и твоето произведение да бъде окачено сред “техните”.

Но в един момент започваш да усещаш, че нещо липсва. И колкото да мацаш отгоре – картините и цветовете само се размиват и сякаш започват да губят форма и смисъл. Всичко придобива един цвят – белезникаво-кафяво, граничещо със сивкаво-мрачно.

Уви, вече нищо не помага – шедьовърът е осквернен. Талантът е пропаднал. Успехът се е отдалечил на светлинни години. А наградата, която си очаквал е просто сянка. Прозрачност без пълнеж.

А сега какво? Не разбираш какво се е объркало. Уж, всичко вървеше по план и ти полагаше толкова усилия… да вярваш в една илюзия, която сам си сътворил. Отчуждаваш се. Затваряш се в себе си. Намразваш се – себе си и всичко, което си правил досега. Отричаш се. Започваш бавно да умираш вътре в себе си.

Разбираш, че всичко е било една идея, в която си вярвал силно. Но идеята не е реалност. Разбираш грешката си – разчитал си твърде много единствено на тази си творба. И така си забравил, че умееш да правиш и други неща.

Но си спомняш. Спомняш си за родината. Спомняш си за всичко, което си се опитвал да забравиш толкова време. И започваш да се усмихваш. В началото не усещаш, после виждаш отражението си. Виждаш как живота се възвръща. Картината отново се налива с цвят. Чудо!

Този път не си този, който държи четката. Ти си и четката, и платното, и художника, и произведението. Цветовете сами избират теб и творят чрез теб. А ти само наблюдаваш и се наслаждаваш на тази игра. Смееш се и смехът оцветява, чувстваш и чувствата запълват празнотите.

Вече не е важно къде си – у дома или в чужбина. Чувстваш принадлежност към хората, не към местата. Искаш да твориш и с други – да учиш и споделяш наученото с тях.

Но едно е важно – трябваше да заминеш, за да нарисуваш този тъй неразбран първи портрет. И трябваше да се върнеш, за да го осмислиш и погледнеш в перспектива.

Само тогава би бил разбрал какво си творил.

И само тогава би бил разбрал, че всъщност ти си и твореца, и шедьовъра.

Posted by

I'm Vilina Christoph and here I share my journey of healing and transformation. My awakening was triggered by the loss of both my sister and mother to cancer. When the feelings became too much to handle, I started documenting my experiences of dealing with depression and anxiety, coping with the loss and grief, and the general lack of motivation and joy in life.  I knew the only way out of the darkness was to embrace all my pain and transform it. I kept untangling my story by looking into early childhood experiences, past life traumas, studying astrology and psychology, meditating on regular basis and connecting with my Higher Self. Since the beginning of this journey of self-discovery I've learned self-acceptance and self-love. I've come to terms with who I am and how I feel. I've understood how my past experiences have affected but also that I'm not a victim of my circumstances.  My mission is to encourage others to look into their pain and take on the path of self-awareness and transformation. By accepting who you are with all your imperfections, by loving yourself fully with all your wounds, you find the strength to be your most authentic self and you unlock your unique gifts in the world.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s