(Без) Цветната реалност на това да емигрираш

 

Това е и втората статия, която написах за и беше публикувана в местното издание HighViewArt.

Ето я и тук за вас:

(Без) Цветната реалност на това да емигрираш

Да имигрираш е сложен и многопластов процес. Решението да заминеш не идва току-тъй – то се формира с продължение на дълги години. Смея да твърдя, че има хора, които са по-податливи и по-уязвими, за които решението да напуснат сякаш е разрешение на дълбоко-вътрешни проблеми.

Някои биха спорили, че това се нарича бягство от проблемите на родната страна, но бих предложила друг аргумент – надеждата, че след като променим нещо около себе си, например средата си, ще намерим и желания вътрешен мир.

Уви, по-голяма грешка сигурно не съществува. И все пак…

Това да бъдеш емигрант е една картина с множество пластове боя и пъстрота от цветове, един шедьовър, на който едни се възхищават, а други заплюват или просто не схващат. Всеки един шедьовър отнема дълго време и много често заслугите за него идват късно, ако изобщо бъдат оценени от настоящото поколение.

Много често процесът започва със сивкаво-кафеникави оттенъци. Пристигаш на чуждата земя и започваш от А-Б. Трябва да си прокараш пътеката и това изисква доста пълзене из калта. С голи ръце разчистваш пътя пред себе си и често единствено кръвта, потта и сълзите са твоят единствен другар.

Но в един момент осъзнаваш, че си положил основата на своето произведение, нищо че преобладават калните оттенъци. Оттук насетне имаш различни възможности – разни пътеки се отварят пред теб, но всичко е ново и все още непознато. И все пак си плюеш в пазвата и поемаш в здрачината. Започваш да виждаш силуети, форми, очертания – може би ще излезе нещо стойностно накрая.

Продължаваш неуморно – вече си решил кои ще бъдат главните фигури в твоята творба, намерил си вдъхновение, а може би и муза. Отдаваш се напълно. Набрал си скорост и увереност. Започваш да експериментираш с техники, материали и цветове. Даваш всичкото си време и любов на това занимание. Забравяш за дома, за болката в началото и мъката след това.

Вече можеш да видиш картината си завършена. Все още не си там, но визията за твоя успех е силна и те вдъхновява още повече. Един ден всичкият този труд ще свърши и най-накрая ще можеш да си починеш и насладиш на сътвореното от теб. Толкова си наблизо – на една крачка от това да си “един от тях” и твоето произведение да бъде окачено сред “техните”.

Но в един момент започваш да усещаш, че нещо липсва. И колкото да мацаш отгоре – картините и цветовете само се размиват и сякаш започват да губят форма и смисъл. Всичко придобива един цвят – белезникаво-кафяво, граничещо със сивкаво-мрачно.

Уви, вече нищо не помага – шедьовърът е осквернен. Талантът е пропаднал. Успехът се е отдалечил на светлинни години. А наградата, която си очаквал е просто сянка. Прозрачност без пълнеж.

А сега какво? Не разбираш какво се е объркало. Уж, всичко вървеше по план и ти полагаше толкова усилия… да вярваш в една илюзия, която сам си сътворил. Отчуждаваш се. Затваряш се в себе си. Намразваш се – себе си и всичко, което си правил досега. Отричаш се. Започваш бавно да умираш вътре в себе си.

Разбираш, че всичко е било една идея, в която си вярвал силно. Но идеята не е реалност. Разбираш грешката си – разчитал си твърде много единствено на тази си творба. И така си забравил, че умееш да правиш и други неща.

Но си спомняш. Спомняш си за родината. Спомняш си за всичко, което си се опитвал да забравиш толкова време. И започваш да се усмихваш. В началото не усещаш, после виждаш отражението си. Виждаш как живота се възвръща. Картината отново се налива с цвят. Чудо!

Този път не си този, който държи четката. Ти си и четката, и платното, и художника, и произведението. Цветовете сами избират теб и творят чрез теб. А ти само наблюдаваш и се наслаждаваш на тази игра. Смееш се и смехът оцветява, чувстваш и чувствата запълват празнотите.

Вече не е важно къде си – у дома или в чужбина. Чувстваш принадлежност към хората, не към местата. Искаш да твориш и с други – да учиш и споделяш наученото с тях.

Но едно е важно – трябваше да заминеш, за да нарисуваш този тъй неразбран първи портрет. И трябваше да се върнеш, за да го осмислиш и погледнеш в перспектива.

Само тогава би бил разбрал какво си творил.

И само тогава би бил разбрал, че всъщност ти си и твореца, и шедьовъра.

Posted by

I'm Vilina Christoph and I write about my journey of healing and empowerment. A family tragedy triggered my suffering from depression and anxiety+panic attacks. I was consumed by loss and grief, my sense of self was shattered. For the last three years I've been slowly piecing a new "me". I've been tracing my steps backwards, unlearning toxic behaviours and releasing outdated beliefs. It's been a journey of stripping down layers and coming back to my core, my heart, my soul. This is my life story of awakening, remembering my truth and becoming whole again. May it inspires you on your path!

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s